Блогът на mimayordanova

Маски...
Весели и тъжни, красиви и отблъскващи, здрави и разкъсани...

Преди много години една приятелка ми каза, че не може да има човек, който свободно да показва истинската си същност пред света. Който да не се преструва, да не се крие, да не шикалкави с личността си, а просто да я показва пред хората. И даже не да я показва, а просто да приеме формата й.
Аз не й повярвах. Някакси това не можеше да се отнася за нея и мене. Нямаше начин... Нали така?
Сега оценявам колко права е била... Както, впрочем, за куп други неща. Обаче, както всяко знание, и това се плаща.
Маски. Никой, никога, при никакви обстоятелства не се разголва напълно. Не сваля онази последна защитна кора от лицето си. Колкото и пласта черупки да махне от себе си, винаги оставя още една... А под нея още колко? Никой не може да каже.
Маски, които да ни пазят от света. Защитна окраска. Мимикрия, която да ни представи за нещо обичайно, просто още една безименна кукла сред безкрайното множество. Когато сме тъжни - не плачем, защото някой ще вземе да задава въпроси. Ако сме радостни - не се кикотим с глас, не крещим по улицата - за да не питат. Ако желаем нещо, поставяме сладникавата, неангажираща маска и се доближаваме до човека, от когото го искаме. За да ни вземат просто за част от тълпата. За да не си помислят, че, не дай си боже, сме зависими от този човек.
Камуфлаж, но и броня. Когато ни засегнат, се крием зад идиотски шеги и усмивки. Зад безхаберни погледи и невинни физиономии. Всеки чужд поглед отскача от маската, всеки опит за нахлуване в личното ни пространство безопасно отскача назад.
И оръжие. Пожелаем ли да придобием власт над някого, надяваме пробитата маска. Правим се на оскърбени, на засегнати... Все едно, че защитата ни е паднала, за да разкрие слабостта отдолу. Всъщност долу има друга маска. Или взимаме от гардероба гордата си осанка, изтупваме праха от величието си, и тръгваме на лов за слаби души, които няма да прозрат измамата.
Не тези маски обаче са най-лошите. Тях човек все пак може да премахне... Ако не напълно, то поне да смекчи чертите им. Другите маски... От тях не можеш да се отървеш така просто.
Маски, които да пазят света от теб. Наричат се с благородни имена - възпитание, традиция, тактичност... морал. Тях животът е втъкал в същността ти толкова надълбоко, че даже целия да се разкъсаш - няма да се отървеш от чуждата материя.
Маски, които да затварят стихията в теб. Магически кръг, за да огради дивото... живото в теб. За да не може в безогледността си чувствата ти да наранят околните. Да не може светът да те зърне в истинския ти вид, защото може да се вкамени от гледката.
Порядки, норми на поведение, етикет... Думи, които да обозначат границите на клетката, отредена ти от света. Да задържат опасното зрелище под контрол... Да го натикат в калъп, и да го представят като нещо безобидно. Маски.
И когато дойде онзи момент, когато трябва да си без маска - не можеш да я махнеш. Когато искаш да пуснеш цялата си обич и доброта навън, за да прегърне света, тя не може да излезе. Когато в теб вземе връх потребността да се раздаваш, да се подаряваш - на някого, или просто на вселената като цяло - не можеш.
Маската е окаменяла в стандартното безразлично изражение, и на света няма човек, който може да отгатне какво се крие отдолу. За да даваш, трябва някой да се съгласи да взима. Само че - как може той да знае какво ще изскочи изпод сивия покров на черупката ти? Няма ли да е грозно? Гнусно? Опасно? Смъртоносно?
И той се дърпа. Ако имаш късмет, е надянал съчувствената си маска. Ако не - ще те погне с гневни думи и заплашителни жестове. И ти можеш само да стоиш, и да гледаш след него.
А когато, съвсем отчаян, съдереш половината си душа в усилието да отлепиш от нея неподатливата черупка, и обърнеш умолително разраненото си лице към този човек... Тогава става страшно. Той е стреснат, объркан, уплашен... Вижда меката, кървава каша на раната, и бяга. Надява своята маска... "Не знаех, не чух, не получих писмото ти..."
Какво ти остава? Да извадиш старата, кърпена и изтъркана, но обикновена и спокойна маска, и да я наденеш върху кръвта и болката, и да се обърнеш отново към човека, с надеждата, че той ще погледне назад, и ще се спре в бяга си. Колкото и далече да е, само да можеш да го виждаш...
И ти се усмихваш. Стискаш зъби, презираш се за подлостта и малодушието на измамата, преглъщаш болката, и се смееш с глас. Просто така е прието.
Маски... Виждаш някой, който носи своята като втора кожа, и си казваш: "Колко ЕСТЕСТВЕН човек". Виждаш друг, с опърпана и раздрана маска на лицето, и го съжаляваш. "Нещастен човек".
Знаете ли кое е най-смешното? Даже това, което четете в момента, представлява вид маска. Думи, които не могат да се кажат направо, но щом правилният човек ги види, ще разбере за какво става дума.

Маски... Маски.
Весели и тъжни, красиви и отблъскващи, здрави и разкъсани.

http://www.sibir.bg/blog/Sel_Ivanova/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=391361

Нагоре

Тагове: маски,