Всичко, на което са те учили,
Някога ще ти потрябва!
Не поглеждай със презрение през рамо!

Някой ден ще станеш като слънчева невеста рано,
да замесиш хляб- за цял живот- за двама.
Знаеш ли да почнеш слънчевата плетка,
Дето две съдби- в една- заплита,
Простото синджирче, дето свързва дните:
белите със черните,
и лошите с добрите?
Знаеш ли да връзваш възлите, ония
дето свързват сънищата нощем, денем – мислите,
Да разтурваш можеш ли магии
само с леко трепкане на миглите?

Знаеш ли да палиш огън във запуснато огнище?
Можеш ли да тръгнеш боса и без нищо
И да стигнеш до венчилното обятие –
хоризонта – на небето и земята?

Знаеш ли оная българска бродерия,
дето се кръстосват нежност със доверие?
Всичко на което са те учили,
ще потрябва. Има във живота случаи,
дето стъпките си ще бродираш като ситни бодове,
старите вражди ще изпереш на девет бродове,
ще подигнеш менци с обич ненапита,
ще разчупиш в дни горчиви медна пита,
ще закърпиш свиден спомен кото детска дрешка,
ще пригрееш стари жалби,
ще замрежиш стара грешка,
ами прошката? За нея ще ти трябва бабиното сито
да отсееш тихи думи като златно жито...
А кантар не трябва- най-добре се мери
На око, и на сърце. По обич и доверие.
Откъде ще вземеш толкоз сръчност, тия знания?
-От ония древни кото песни и сказания
мъдри женски занаяти,
неподсъдни ни на укор.
Нито на забрава.
Минали – и бъдни.


Лиана Даскалова

Прекрасно и въздействащо! Поздрави и благодаря за хубавите мигове,Мimayordanov!

много вдъхновяващо - на око и на сърце премерено:))))

Браво! Изборът е прекрасен!

това стихотворение! Има сила да докосва човешката душа или поне моята :).
Благодаря ти!

Вълнуващо...

А, дали трябва?!